Page 128 - 13 конкурс кубрат

ГЛЕДАЛ СИ РАБОТАТА
/ носталгично /

Беше хубав пролетен ден. Пловдивски слънчев ден. Измъкнал съм се из
панелната бърлога и ето ме на бистрото пред кино “Балкан,” / днес казино /, пия
кафе с малко “примес,”кокоря очи и откривам /за кой ли път!/, как природата
натворява съвършенства, които наричаме нежната половина на човечеството и, как,
изпод метафорите на облеклата им, изхвърчат, достойни за възхита, фантазии и
сърцеокрилки, та, макар душата ми да е набъкана със сажди от зимни мъгли и от
“доброжелатели”, си казвам: Дай Боже здраве и ти Купидоне дух, пък другото е

вятър!, и някак градусът на настроението ми се повишава, в чашата – намалява,
когато, в красивия час на просветление и блага разтуха, пристигна приятелят ми,
Кольо, художникът на киното, увесил нос, физиономията му по-люта от
добруджанска зима, сяда на свободния стол и ми показва току-що връчената му
заповед за уволнение.
Гледам заповедта, поглеждам него и го питам :
- Защо бе, човече? На криво ли стъпи? Каква си я набъркал?
Той, сочи плаката, окачен над входа на киното и, мърмори:
- Ами на! Заради онази картинка, там, отсреща, гледай я!
Взирам се в рисунката и недоумявам! Линиите – идеални. Колоритът – пролетна
приказка. Композицията – вик на хармонията – безупречна. Очите на героинята–
горят!

- Хм, че ти – отсъждам – поне от пет месеца насам, такъв шедьовър, не си
създавал! Да не би ...да си влюбен?
– Ами, а де! Лош късмет – възмутено продължава той – стоя си аз тук, пия
кафе, е, не само, радвам се на рожбата си, следя и публиката как я възприема
и...изненада,... шефът, кой го знае за какво, или от кого е ядосан, пристига и,
вместо да поздрави и да изрази задоволство от творението ми, ме подхваща:
„Ти, вика, защо си заседнал в кафенето, ами не си гледаш работата?“ Е, как
да не я гледам! – казвам му аз, уж с малко хумор: Очите ми там са устремени!,

и показвам картинката, а той, моля ти се, ми нарежда: “След десет минути да
си при мен!” Отивам и...виж.., уволнява ме!
- О, темпора, о морес,!* О санкта симплицитас!** О, самовлюбени и
безсърдечни началници, до кога ще ни тормозите – възкликвам ядосано аз! Така е,
роди ли се човек без късмет, на свестен шеф не може да попадне! Та, затова – му
казах – я ела да му цапнем по една “грозданка” , че да ни се разведри душата, защото,
шеф, макар и чужд, току-що скапа и моето настроение!
От тогава, измина много време. Брадите и косите ни побеляха. Художникът,
години нее сменял палтото си, но продължава да рисува. За шефа? Чух, че е
претърпял кариерно развитие, – с мъки и страдания станал политическа комета с
богат коалиционен опит, преминал през пет-шест, неизвестни никому партии, и
надежден колаборатор в различни бордове, навсякъде, където ще има келепир, а
на мен, състрадателният, се падна скромната чест, да разкажа историята.!
*О,времена, о, нрави! ** О, свещена простота!*