Page 376 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

вдигнала. Било някъде по обяд, когато Велко чул изстрели

и викове в гората.
Излязъл от колибата и последвал звуците. Те го отвели
до вече познато място. Това била оная скала, на която пре-
дишния ден стоял Куцулан и която се намирала високо над
поляната. Последната сега не била скрита в мъгла и затова

съботникът ясно виждал мъжете, които се намирали на нея
– четирима турци на коне и Куцулан, който бил с вързани
ръце и чувал на главата, та лицето му не се виждало. Той
също бил възседнал кон. Турците водели жребеца му.

Спрели по средата на поляната и зачакали. Сетне от гората
излязъл и самият Идриз бей и още трима мъже турци – и те
на коне. Идриз бей се приближил до 22-годишния тогава
Вълкомир. Един от съратниците му рекъл:

– Това е Куцулан, бей.
И се чул гласът на бея:
– Не те зная кой си, Куцулане, ала ти предлагам да се
присъединиш към хората ми, да ми служиш. Ако направиш

това, аз пък ще те направя богат. Не го ли направиш, ще те
накарам да съжаляваш. E? Какво казваш?
Куцулан нищо не казал. И дума не се чула през чувала,
който закривал лицето му.
– Защо сте му сложили това на главата? – рекъл Идриз

бей. – А го махнете тоя чувал!
И когато един от съратниците му изпълнил заповедта,
тогава Идриз бей срещнал сразяващия поглед на Вълкомир.

374