Page 420 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

В него миг видях как десницата ми почва да изчезва. Спрях

да я усещам. После същото стана с левицата ми. Разбрах, че
така скоро ще изчезна целият, та ще се стопя в нищото. И
излязох от пещерата. Ръцете ми отново се появиха. И видях
над входа на пещерата надпис, който гласеше: „Досега един
човек не е влизал в тая пещера.“ И брат ми каза: „Това е

гатанка. „Един“ в смисъл на „сам“. Сам човек не е влизал
в пещерата. Но двама могат да влязат.“ И аз, като хванах
ръката му, влязох заедно с него в тъмната дупка. Не го пус-
ках. И тоя път нищо не се случи! Двамата минахме цялата

пещера. И когато излязохме от нея, се намерихме пред бър-
логата на змея. То не бе бърлога, а една къщичка. Не вля-
зохме в нея, понеже на вратата ѝ видяхме една табела. На
нея пишеше: „Ако сте стигнали дотук, вече знаете отго-

вора, който сте дошли да дирите.“ И аз разбрах, че само
когато с брат ми сме заедно, можем да минем през всяка
пещера, през всяка опасност. Когато сме заедно, сме цели.
Защото той е аз и аз съм той. Та затова и вотивът ни, за да е

цял, трябва да е с двама ни, а не само с един от нас… После
отново се върнахме в селото. Там направих нов вотив –
двама сребърни близнаци, хванати за ръце. Тоя вече наис-
тина подейства, та спаси брат ми.
Така свършил разказът на единия витек.

А като го чула и си помислила, че смъртта на единия
може да доведе до гибелта на другия, самодивата се упла-
шила. И решена да раздели съдбата им, завела витеците до

418