Page 11 - 13 конкурс кубрат
P. 11

Макар нощта да бе тъмна, отново радостни слънчеви лъчи огряват моминската душа. В
                края на лятото, преди Петър да отиде войник, той и Желязка се задомяват.
                   След години се срещаме с него. Стискаме си ръцете. Радваме се. Виждам, че сребърни
                нишки са започнали да блестят в косите му. За ученичките чарът му бе в неговия перчем,
                който отново бе над дясната страна на челото му, но вече прикриващ появилите се по него
                бръчки. Започна с “как съм, що съм?”, минава през обичаната ни младост и заразказва:
                   -  Синът  ми  вече  е  голям.  Оня  ден  научавам,  че  си  имал  приятелка.  Съседките  ми
                изказаха, че често идвала у нас. Щом излезнат на улицата, тя веднага го хващала под ръка.
                Момичето било хубавичко, даже много красиво. Наскоро моят ми иска пари. Разгеле  -
                викам си. Вадя портмонето и докато ме гледа в ръцете, го питам:
                   -  Чувам, че когато с майка ти ни няма вкъщи, посещавало те някакво девойче. Кое е?
                Откъде е?
                   Слушах Петър. Представих си как синът му се е изчервил, ушите му на божур са станали,
                както едно време с нас се случваше. Той продължи с отговора на сина си:
                   -  Тати, ти си ми казвал, че някога с мама сте се харесали на една от вашите ученически
                бригади. И ние на бригадата се запознахме с Мариана. Тя е стройна като мама, руса е, с
                небесносини очи. Обичаме се...
                   Той ми приказва, аз го гледам и си мисля: “Момче, момче-е-е, отдалече почваш. Оттам,
                отдето и аз тръгнах...”
                   -  Какъв е характерът й? Душата, душата й каква е? - припряно го прекъсвам разправя
                ми Петьо.
                   -  Отсега нататък ще й гледам душата. - Бързо отвръща синът ми.
                   Подавам му петдесет лева, с поглед ме кара да ги събера поне с още двадесет и не
                спирам:
                Душата й гледай! Да е добра! Да не си като съседа ни Енчо. Жена му навремето е била с
                най-хубавите крака. Но е тях цял живот го тъпче. Или като оня, дето търсел жена, ама да е
                гьрдеста. Намерил си човекът жена по мерак. Сега тя го пече на шиш. Белите й кратуни
                отдавна са му тежки, черни гири, които удрят ли го, удрят по главата, че от някогашния му
                наперен и къдрав алаброс и косъм не остана. Да знаеш, небесно-сините очи се преобръ-
                щат на зеленикаво-котешки, а  русата коса - на тъмен облак става. Забули ли те, ще те
                оплете като пиле в кълчища. - Разбирам, че не ме чува и продължавам тихо и съскащо-
                разгневен.  -  Важното  е  момичето  да  е  с  добра  душа!
                Само добрата душа се облагородява! Тя дарява мъдрост
                и стопля мъжкото сърце... Пък разбери какво е семейст-
                вото й, що за хора са родителите й, на коя от бабите си
                прилича,
                - Тъй му рекох на моя син. Дадох му сто лева и изфуча да
                си  опознават  душите  със  стройната,  русолявата  и  с
                небесно-сините очи... Като че ли с парите сгреших - рече
                съученикът ми, но с душата - не съм! Само че нашите
                бригадирски лета се оказаха еднакви - започват с труд и
                голяма любов, а свършват е женитба и деца...
                Той замълча. Стоим и се гледаме. Мислите на моя Петьо
                ме връщат в ученическите ни години. Като че ли чувам
                да  идва  отдалече  музиката  на  Шайковци.  А  нейната
                свирня - кого ли не радва...
   6   7   8   9   10   11   12   13   14   15   16