Page 14 - 13 конкурс кубрат

- Леля ми се казваше Ганка, на нея съм кръстена. Беше сестра на баща ми и

се ожени по-късно, аз бях голяма. Майката на татко – баба Стайковица, както я
знаеха в село, малко повече обичаше леля. Все мислеше на нея да ѝ добре.

Баща ми беше добър човек, работеше здраво и това дали дядовите пари
отиваха при леля, не го интересуваше. Онзи ден се сетих за нея и за една

случка, от която до днес сигурно има четиридесет години. Но да ви разкажа…

Нашите имаха едно място, извън село, където гледахме чушки и домати.

Там беше и тютюнът ни. Веднъж на нивата заедно с баба дойде и леля Ганка.
Наша майка нижеше тютюн, но когато ги видя, стана да ги посрещне. Беше

дошло време да си ходим. Предложи на леля да ѝ напълни някоя чушка и
домата за вкъщи, защото лелине живееха в града и нямаха. Тя не отказа,

макар че нямаше с какво да си носи багажа, тъй като с баба бяха пеш, а
нашата каруца беше пълна с тютюн. Майка влезе в редовете и започна да
бере. Бра, бра, толкова не я бях виждала да бере. И от това, и от онова, и

торбите се пълнят. Баба и леля не можеха да ги носят, но не отказваха и още, и
още, само викаха „Как ще ги носим, натоварихме се като магарета!“ Нашата

бере ли бере, онези двете пълнят ли пълнят чантите и само „Как ще ги носим,
как ще ги носим…“ Такива хора не бях виждала – хем им тежи, хем не викат

стига. Занесоха си торбите, с много зор, ама ги занесоха. Да знайте –
човешкото око няма насита – отвори ли му се случай да взима нещо на аванта

– само се чува „И това искам, и онова искам“. Та това е за моята леля! –
довърши леля Гинка и всички се разсмяха.

Поредният петък с нейните истории успя да внесе малко свежест в иначе
трудния живот на българския селянин.