Page 47 - 13 конкурс кубрат

ПЕЙКА НА ЖИВОТА
за пораснали деца

- Борисее, къде си ? Чуваш ли ме, къде си се запилял?
Дядо Борис не се обажда, вече не дочува, а и собствените му мисли са му
достатъчни. Не му липсва компания, разговаря си сам. Все още вижда и чете
достатъчно, за да има храна за размисъл и да се вълнува от новото, което не
познава.
- Защо не се обаждаш? Какво правиш?
- Седя на пейката на живота.
- Какво, какво? - Сяда до него Добрина.
- Ха така, седни и ти. Хубава работа съм направил и навреме. Хубаво нещо е
животът, откъдето и да го погледнеш - що хубави неща съм направил! Помниш
ли баба Хуба? За нея съм се сетил.
- Как да не я помня! Първата ни съседка. Първата ни гостенка, когато купихме
Гайдаровата коща. От нея научихме как я знаят в селото. Мъдра жена беше. Не
я чух веднъж да се оплаче. Как живееше сама, тя си знаеше. Синовете й така и
не ги видяхме.
- Поогледай се само и колко неща ще разбереш. Пейките само колко неща ще
ти кажат. Ей тая, над нас на завоя, дето пътят е най-опасен, загледала ли си я?
Обществена работа е! Но какво им пука на тези дето живеят до нея - да са я
боядисали или измили? Над нея шатра са сложили, а пред нея маса са
курдисали. Седят си по- трима, по-петима и се чудят накъде да гледат. Майките
с количките, бабите с децата, старите хора с тояжките слизат на платното,
колите ще ги отнесат, че и „добър ден“ казват на разсейващите се. Живот си е
това - демокрация!
- Да са само те, с мед да ги намажеш. Тротоарите, където ги има или са

обрасли, или са заети от живеещите в близост. А на завоя наистина е страшно,
два пъти за малко да ме отнесе кола.
- Веднъж баба Хуба както си пиехме кафето и разговаряхме ми каза:
- Борисе, аз да ти река, как го виждам нашето дередже. Нищо, че един път съм
ходила на кон в Асеновград, защото голямото момче беше в болница. Виждал
ли си кравешко лайно кога мине през него каруца и го среже на две? - Кимам с
глава, а баба Хуба мести чашата с кафето и ми показва нагледно с ръце:
- Ей туа са фашистите — посочва едната половина.— А ей туа са комунистите.
Няма какво повече да кажеш.
- Гледа ни баба Хуба отгоре и се радва, че я помним. Може ли да не я помним!
С мекия й говор от който децата ни нищо не разбираха, а тя все имаше нещо
скрито за тях: бомбони или локум.
Седят възрастните хора на пейката, която на никой не пречи, Заедно са, и не
са - всеки е със споменете си. Баба Хуба така и не дочака демокрацията и баш
дивократите. Не успя да види как й върнаха нивите и горите, за които им
казваше. Не разбра, че онова, което трудолюбивите българи построиха,
партийните им другари го присвоиха. Помня изумлението ни, когато цветната
телевизия влезе у нас и видяхме, че фашистките знамена са червени като
комунистическите - и защо ли ...? Все още стоим на прага на демокрацията и
всеки си я „присвоява“ както му е удобно, а баба Хуба ни гледа отгоре и пита:
- Трябва ли да се спънем в долния праг, за да се сетим, че има и горен…?