Page 81 - 13 конкурс кубрат

В главата на Шопов още отекваха крясъците в затвореното пространство като нескончаемо
ехо.

Последваха „разчупени“ общи снимки по пързалките и другите ръждясали уреди из двора.
Идеята бе да се пресъздаде веселото и безгрижно ежедневие на малчуганите, които по цял
ден прекарват приказни дни в игри помежду си под благия контрол на своите учителки.

- Не отивай там, бе Османе! Ще се удариш на онова желязо там! Виж го бе, колежке,
до теб е и ти не го виждаш! Мустафа стига си яде сополите! Еееее, тая мърла прекали!
Клементина, не се наяде, бе! Кога успя да вземеш този кроасан и да се покапеш, мама
му стара! Не се виждаш ква си торба, ами и още тъпчеш! – продължаваше безкрайната
тирада на учителката към всичко, което мърда из двора. – Защо си се качил на тази
маса, бе Антоане? Ако паднеш от там лично ще те пребия да знаеш. И да не си счупиш
тиквата от падането, аз ще ти я натроша да те видят вашите какъв си хубавец! Шантав
народ!

Предвид цялата скандална атмосфера фотографът реши, че е време да си съкрати мъките и
да приключва с общата снимка.

- Хайде сега да ви снимам всички заедно като едно семейство! – каза мазно той и зачака
тази разпусната паплач да се подреди.

Последваха нови крясъци, като този път се включи и младата колежка, която бързо попиваше
от опита на Лунгева. За повече респект дойде и лелката, която беше пред пенсия. Това беше
нейният миг на уважение за грижите и факта, че бе бърсала задниците на всички тия
лигльовци четири години. Облечена с най-официалните си възможни дрехи тя бе мацнала и
едно червило, с което ѝ услужи Лунгева, макар с него да изглеждаше доста неестествено.

Младата учителка пък цялата бе като цветен телевизор – от грима до облеклото. Късата ѝ
широко плисирана рокля наподобяваше картина нарисувана от луд художник, който накрая
е разлял върху нея разтворител.

С много дърпане кое дете къде да застане и задължителното, че момичетата трябва да са в
първата редица, за да им се виждат хубавите дрешки, по чудо нещата добиха желания вид.
- Аууу, без малко да забравим надписа! – сепна се Лунгева. – Ама и ти не се сещаш, бе
колежкееее. Всичко само на мен чака, моля ти се!

Фотографът тъкмо бе видял надежда, че края наближава и пак отчаянието го обгърна. Двете
хукнаха към стаята и се върнаха след малко с този толкова важен надпис. През това време
децата хукнаха наново из двора и се наложи домакина бай Киро да ги завръща и заплашва
заедно с лелката, които вече размахваха метли в ръцете си, сякаш се опитваха да вкарат овце
в кошара.

Лунгева и колежката ѝ се качиха на столове, за да вържат този транспарант за две близки
дървета, така че да стои изпънат над главите на цялата група. Докато бяха надигнали ръце
малките Галинчо и Иванчо си навряха главите под късата рокля на младата учителка и едното
изригна през смях:

- Ха-ха, голо дупеее!