Page 305 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

– Трябва да се махаме оттук. Кърджалиите ще дойдат

да ни търсят – каза Аслан.
Обзет от паника, мъжът ѝ започна да приготвя неща за
път.
По някое време обаче Яна хвана ръката му и го спря.
Трябваше да превърже раната му. И докато се грижеше за

нея, му каза:
– Не си бил толкова уплашен от много години насам –
каза му Яна. – Не съм те усещала такъв от оная нощ, в която
за пръв път се промъкна в къщата ми.

Аслан опули очи, невярващ на чутото.
– Какво гледаш така? – каза му Яна. – Да не мислиш,
че не те чух тогава? Кучетата се скъсаха да те лаят. Събу-
диха ме и мен. Видях те още през прозореца как ги усмири.

Легнах си в леглото с нож под завивките. Само се правех на
заспала. Но бях готова да ти забия острието в гърдите. Мис-
лех, че си дошъл да ме крадеш… После те чух да казваш
Както беше мило окото на вълка, така да е мила Яна на

мене… Каза го с треперещ глас. Страх те беше. Като те чух
как ги изрече тия думи, ми стана мил. Затова не забих ножа
си в гърдите ти. Знаех и за тая магия с окото на вълка. Но
ти пък трябва да знаеш, че не заради нея те обикнах. Да не
си мислиш, че любовта ми зависи от един вълк!

Като каза тия думи, Яна забеляза облекчението, което
се изписа на лицето на Аслан.

303