Page 301 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

На двора Аслан остана няколко мига загледан в Едноо-

кия. Зад животното зееше отворена портата на светата оби-
тел. Сам Аслан знаеше, че бе време вълкът да си иде – също
като него.
Нещо в сърцето му подсказваше, че това бе последния
път, в който виждаше Едноокия. Не можеше да иска повече

помощ от него. Само му каза:
– Върви.
Едноокия се обърна и напусна манастира „Свети
Мина“, изгубвайки се завинаги от погледа на Аслан.

Сам Аслан стори същото, което направи и вълкът.
Трябваше възможно най-скоро да се измъкне от светата
обител, та да избяга от Кара Фейзи, Омер и Нурхан. Беше
ранен и не можеше да бяга бързо. Но нямаше друг избор.

И Аслан, преследван от Кара Фейзи, който яхна своята
Кохейлан, Омер и ранения Нурхан, излезе от манастира, та
побягна през гората. Прекоси овъглените от пожара дъбови
стволове. След някое време напусна и дъбравата. Бягаше

без ясна посока, изпълнен с отчаяние. Не се обръщаше на-
зад, но ясно чуваше както виковете на Нурхан и Омер, така
и тропота от копитата на Кохейлан.
И по някое време стигна поле, след което започваше ка-
мениста пропаст. Стигна ръба ѝ. И се спря. Огледа се. Не

виждаше откъде можеше да дойде помощ. Нямаше кой да
му помогне. От Едноокия нямаше и следа. На полето се

299