Page 411 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ЗЕМЯ КАТО РЕШЕТО

миг от тая грешка, от тоя грях, ябълковото дръвче не само

се възстанови, но и разцъфна. Цъфтеше то с прелестни цве-
тове като да бе не зима, а пролет. Приближих се до дървото.
И понеже не можех да повярвам на очите си, хванах едно
клонче и понечих да го помириша. Тогава нещо ме сграбчи
силно и ме повлече назад, а аз, както държах цъфтящата

клонка, откъснах я и тя остана в ръката ми.
После осъзнах, че сграбчил ме бе Кара Кольо. Върнал
се бе за мене. Сложи ме на гърба си сякаш бях малко момче.
И видях там, сред отдалечаващата се вече полянка с ябъл-

ката, че моят побратим бе захвърлил пушката си, за да може
да ме носи. Тичаше бързо – все едно мене ме нямаше. И ми-
нахме отново през пещерата, а като излязохме, сняг се си-
пеше на парцали и покриваше всичко бързо. А Кара Кольо

тичаше и тичаше. Бързаше да слезе от планината и да из-
пълни волята на Караконджула. Караконджул ли бе това
всъщност, или само аз май го видях като такъв?
Когато наближихме селото, чуваха се вече песните на

коледарите, дето вървяха от къща на къща. Ала до Кара-Ко-
льовия дом и тоя на Росица не бяха стигнали още. Ние ги
изпреварихме, ще рече – Кара Кольо ги изпревари. Остави
ме той пред прага на моята къща. Аз обаче не се прибрах, а
пак останах навън. Изпреварили бяхме коледарите, ала

дали бяхме изпреварили и Караконджула?

409