Page 406 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

Последният бавно пристъпи напред – не зная как успя

да мине между гъстите дървета, но успя, та прескочи живия
огън, оставяйки ябълковото дърво зад гърба си. Напред
пристъпи и Кара Кольо, та аз се усетих като между чук и
наковалня. И не можех да отлепя очи от създанието, но бях
сигурен, че моят побратим зад мене вече е насочил пушката

си към него. Грешах. А разбрах, че греша, когато той опря
края на оръжието си у мене, та се стреснах. Бях толкова уп-
лашен, че първо си помислих, че Кара Кольо ще ме убие.
После, като го видях, разбрах и се изненадах, че той сам е

свалил пушката си и е отпуснал ръката си, та неволно е оп-
рял оръжието у мене. И аз си представих, че аз държа тая
пушка…
Добре, Михаиле, ето, тя е в ръцете ти. Прицели се. При-

цели се в слабото място на тоя Караконджул, та да го
убиеш. Ето, той е вече толкова близо до тебе! Няма как да
не го улучиш! Но трябва да го убиеш с един изстрел, че
иначе може само да го разлютиш. Стреляй, Михаиле, стре-

ляй в сърцето му направо! В сърцето, ама къде е то? Дали е
в конското тяло на Караконджула или може би е в ония не-
гови гърди, които са човешки? Стреляй тогава в главата!
Добре, ама какво ще стане, ако се появи още една глава –
така, както се появяваха още и различни опашки? Михаиле,

я по-добре остави тая пушка и си я върни на Кара Кольо…

404