Page 405 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ЗЕМЯ КАТО РЕШЕТО

Видях го и нищо не му рекох, а той мълчеше и май не

ме виждаше. Мрачното му лице сега се бе превърнало в учу-
дено такова, което го огряваше живият огън. Ала не в него
и не в дървото се взираше погледът на Кара Кольо, а в нещо
зад тях, което се криеше в тъмното. Не зная дали се криеше,
но със сигурност беше там. И чух тогава тропот на копита,

който бе толкова силен, че не повярвах, че тия копита могат
да бъдат на познато ми животно. Тогава от мрака се появи
такова едно същество, каквото преди никога не си и бях
представял, а сега, като говоря това, не мога да забравя как

изглеждаше то. Имаше огромно конско тяло, а също така и
човешко. Човешко бе от кръста нагоре, но главата не изг-
леждаше като да е на човек, понеже имаше големи еленски
рога и също такива дълги уши. И носът му бе като на елен,

а очите като на котка. Това създание имаше още дълга бяла
брада, която стигаше почти до земята и покриваше голите
му гърди и корем и аз не знам, но може и те да не са били
човешки. Пръстите му имаха остри черни нокти, а от ръцете

и лактите растяха толкова дълги косми, че чудовището изг-
леждаше като да има не една, а три бради – една на главата
и две на ръцете. Видях още, че там, където е конската
опашка, имаше още еленска, вълча и лисича. И това същес-
тво – то се знае, бе Караконджул.

А аз, поп Михаил, стоях (по-право казано – лежах)
между Кара Кольо и Караконджула.

403