Page 403 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ЗЕМЯ КАТО РЕШЕТО

не успях да се изправя. Под мене вече нямаше камъни,

имаше гнила трева. И когато облаците се разкъсаха, та
сетне изчезнаха, разбрах – преди това не знаех, че е пълно-
луние. И луната огря онова място, на което се намирах. То
беше една малка полянка – сякаш правоъгълна, оградена от
много дървета, които тогава ми се сториха толкова нагъсто

едно до друго, че си помислих, че ето, те са като четири
стени. Тия дървени стени наистина пазеха завет, та когато
задуха силният вятър, аз разбрах за него само по страшната
песен на дърветата, но не го усетих. И сякаш наистина ня-

маше вятър, а само гората шумеше. Тъй дебели бяха тези
стени. В тая срещу мене очите ми съзряха една стара ябълка
и си помислих, че това може да е същата тая ябълка, до ко-
ято бе умрял Тодор. Не можех обаче да зная със сигурност

и така и не разбрах дали то е истина…
Дълго време останах на земята и дума не излезе от ус-
тата ми. Ала ето, започна да става студено и аз запълзях –
понеже не можех да вървя, към ябълката и изпопадалите

около нея клони. Като я стигнах (то стана след доста време
или поне на мене така ми се стори), спрях се и се заслушах.
Вятърът утихна и песента на гората замлъкна.
И само едно дърво не спря своите клони.
Аз го чувах, но не знаех кое е то, понеже беше зад мене

– ще рече беше част от оная стена, дето се падаше срещу
ябълката. Като се обърнах, видях го и се уплаших. Това
дърво, което само шумеше, без да има вятър, и което сякаш

401