Page 402 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

страна. Разбрах го, понеже познах мястото и гората, в която

двамата с него бяхме прекарали голяма част от детството
си. Имаше в нея една пещера, за която никой друг освен нас
не знаеше. Входът ѝ бе малък и скрит. Иначе самата тя бе
голяма и толкова дълга, че отвеждаше до другата страна на
планината, като я пронизваше. Помня колко лесно скачах

по камъните ѝ на младини, а сега едвам намирах сили. Изос-
танах, та съвсем изгубих Кара Кольо от погледа си и не чу-
вах вече стъпките му. Ала не се спрях. Продължих през сту-
дената пещера макар на всеки две стъпки да се подхлъзвах

по заледените ѝ камъни. Никога преди това не ме бе обзе-
мал страх на това място. Може би защото преди това винаги
съм бил с Кара Кольо. Но как може той да върви сам по тия
места? Аз се усетих жалък и се превърнах от попа, който бе

тръгнал да помага на своя побратим, в попа, който търси
своя побратим, понеже сам има нужда от помощта му.
Излязох от пещерата – разбрах, че не съм вече в нея не
понеже стана по-светло, а понеже стана по-топло. Тръгнах

направо и се опитвах да си спомня това място – как изглеж-
даше то, имаше ли пътеки някакви и ако имаше, накъде во-
деха. Не успях. Вървях, без да зная накъде, без да виждам
нищо – като слепец, а усещах под нозете си само камъните,
в които често се препъвах. И като се препънах последния

път, не си спомних, но разбрах, че наблизо има пропаст, по-
неже паднах в нея. Тя не бе голяма, ала все пак бе доста-
тъчно дълбока, за да потроши единия ми крак. Опитах се и

400