Page 407 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ЗЕМЯ КАТО РЕШЕТО

Видях как Кара Кольо пуска оръжието. То тупна силно

на земята и тогава живият огън лумна силно, та погълна ця-
лото ябълково дърво, което бе до него. Имах усещането, че
се намирам сред дървени стени на човешки дом, в който
гори Бъдникът – както и трябва да бъде на Бъдни вечер.
Каквото бъде изречено пред Бъдника, то става. Ала аз не

проговорих, понеже като извадих манерката с мълчаната
вода на Росица, и ето, Караконджулът уплаши ли се – не
зная какво му стана, ала се спря. И си помислих, че ако про-
говоря, мълчаната вода ще изгуби силите си и тогава оня

вече няма да има пред какво да се спре. Та нищо не казах
пред Бъдника.
Ала Кара Кольо проговори.
И не се уплаших толкова от това, че проговори, колкото

от това, че думите му бяха отправени не към Бъдника и не
към мене, ами към Караконджула и бяха ето какви:
– Сине, ти ли си? Ти ли си, Тодоре?
И разбрах, че Тодор е бил погребан неопят, понеже – то

се знае, който е погребан неопят, се превръща в Каракон-
джул. Не разбрах обаче как Кара Кольо успя да разпознае
сина си в това тяло на чудовище. А трябва да се знае, че
когато дърворезбарят проговори, тогава живият огън на
Бъдника угасна. Ала щом млъкна Кара Кольо, и ето, ябъл-

ковото дърво отново лумна в пламъци. И аз си помислих, че
живият огън не иска да чуе думите на моя побратим. Та
дори последният да го заклинаше, оня нямаше да изпълни

405