Page 410 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

В него миг Караконджулът профуча покрай нас и като

прекърши трепетликата, разруши цялата дървена стена и аз
го изгубих от погледа си. Но видях, че тоя на Кара Кольо
още го следи. И след една минута дърворезбарят рече – а си
помислих, че говори на мене, та се зарадвах, но май не бе
така:

– Не отива към пещерата. Той май не знае за нея. Мога
да го изпреваря…
Казах му да тръгва, но той го направи още преди да чуе
думите ми. Хукна към пещерата, стиснал здраво пушката

си, която даже не видях кога се бе озовала отново в ръцете
му. Та тръгна той – не знам да се бие с онова рогато същес-
тво ли, или да спасява Огнен и Росица. Остави ме отново
сам сред поляната.

***

А пък аз, като погледнах манерката с мълчана вода, по-
мислих си, че след тия толкова много слова, които бяха из-
речени пред нея, вече никаква мълчана вода не бе. Проща-
вай, Росице…

Много от клоните, дето Караконджулът изпотроши,
бяха около мен. Взех аз един, подпрях се на него и като се
изправих, тръгнах към Бъдника. Щом го стигнах, не зная

защо, но излях манерката с вода в живия огън. Не съм и
очаквал той да угасне от толкова малко количество вода, но
то стана. А като стана, реших, че съм сторил грях. И в него

408