Page 153 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Той се обърна към останалите мъже, които градяха ку-

лата под негово ръководство, та им рече:
– Я да си починете малко! Стига ви толкова работа за
днес! Утре ще продължим…
Чули думите му, мъжете също оставиха камъните. Из-
лязоха извън стените на кулата. Като се отдалечиха тол-

кова, че вече и стъпките им не се чуваха, Стойко вече бе
сигурен, че може да говори спокойно. Той се провикна към
гората – откъдето бяха дошли птичите песни:
– Стига сте чуруликали! Надухте ми главата!

Отведнъж птичите песни секнаха.
Стойко рече още:
– Няма от какво да се боите! Може да излезете спо-
койно… И вземете го научете тоя език най-накрая!

Преди много години – когато още бе млад хайдутин,
турците го бяха заловили след ожесточена борба с тях. Биха
го няколко дни подред, а сетне – когато вече едвам стоеше
на краката си, го поведоха към Диарбекир. По пътя обаче

младият тогава Стойко успя да им избяга. Намери укритие
в едно село сред планините на Гиресун и Канаки. Наричаха
го Куской, що по турски значеше селото на птиците. По-
неже там – сред прорязаните от дълбоки долове планини,
селата (а и техните махали), разположени по високите

части, бяха далеч едно от друго, та жителите им, като не
можеха да изминават всеки ден разстоянието от едното село
до другото само за да си кажат две-три приказки, говореха

151