Page 155 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

– Всички се пръснахме по горите… – добави Живко. –

Или поне тези, които оцеляхме… Много загинаха – и свали
гуглата от главата си, та се прекръсти.
Стойко ги прекъсна:
– Аз вече не съм ваш войвода. Стар съм за тия работи.
Имате си нов войвода сега – той да ви води…

– Изгубихме Кръстан! – гласът на Велизар трепереше
като на уплашен човек, незнаещ що да прави. – Не знаем
къде е. Жив ли, мъртъв ли е…
– Малко останахме… И повечето – все млади – обади

се Живко. – Имаме нужда от помощта на старите таксиди-
оти. Затова тръгнахме да издирваме по селата тези, които са
ни научили на всичко… Които са научили и Кръстан на
всичко… На по-младите като нас той е като брат. А на ста-

рите таксидиоти – като син. Сам си го казвал…
– Радивоя Бераински се отзова и вече хвана гората с
останалите таксидиоти – каза Велизар, опитвайки се да
убеди Стойко да стори това, за което бяха дошли да го мо-

лят. – Милан от Стайчовци – и той. Раденко Рашин, Благоя
Байкушев, Стоя Гарчин, Миладин и Мисаил Насалевски
също не останаха равнодушни към съдбата на Кръстан. Ни-
как не беше трудно да убедим и Гиго Соколов и Йора Ра-
денков. А Коста Почекаин – въпреки влошеното си здраве,

също грабна дряновата тояга и тръгна към Гарванов камък.
Найден Стойкин дори взе единствения си син със себе си,
макар той никога да не е бил част от четата ни… Отидохме

153