Page 159 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Дори когато слънцето се скри, та нощта бе вече хубаво пад-

нала, не се спряха.
По някое време Стойко започна да чува отново птичи
песни. Очите му все още не успяваха да различат човешки
фигури сред нощния мрак, ала старецът добре знаеше, че
някъде наблизо бродеха другите таксидиоти. И те му гово-

реха на птичия език. Гората сякаш цялата оживя, озвучена
песните им – като че да бе пролетна нощ.
Мина още време. И стигнаха на малка поляна.
Стойко Глог спря на нея – същото сториха Велизар и

Живко зад него. И старецът, като сви двете се шепи и ги
допря до устните си, нададе звук, наподобяващ песен на ку-
кувица, а всъщност говореше на тоя език, на който го бе на-
учила навремето оная баба от Куской.

И в него миг от сенките на гората започнаха да излизат
изпървом старите таксидиоти, които Стойко не бе виждал
дълги години. След тях дойдоха и по-младите хайдути – ня-
кои от тях ранени от последната битка с кърджалиите на

Кара Фейзи и сина му.
Сетне всички заедно тръгнаха към Гарванов камък,
пръснати сред горите и движейки се безшумно.
Не вървяха обаче дълго време.
Понеже един от таксидиотите даде знак да спрат.

Всички замряха на място.
Някой идеше.

157