Page 149 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

През годините Стойко се бе привързал към Вълкадин.

Нищо че знаеше, че не е негов внук. И сега се притесняваше
за него.
Лицето на Деспа придоби сериозен вид. От къщата се
чуваше плачът на малкия Златан – треската продължаваше
да го мъчи.

– Не знам какво друго да направя, за да спася брат
му… – каза Деспа на Стойко. – Знам, че в твоите очи Въл-
кадин не е по-различен от останалите ми деца. И в моите е
така. Само той не го знае…

Деспа се обърна и продължи да товари багажа върху
гърба на катъра.
После на двора се появи Радомир – синът на Стойко. А
след него и Вълкадин.

Радомир пита Деспа:
– Сигурна ли си, че не искаш да дойда?
– Трябва да отидем само двамата с Вълкадин – рече
Деспа. – А и някой трябва да се грижи за Златан, докато ме

няма.
А Стойко Глог се обърна към Вълкадин и му каза:
– Я ела насам!
Вълкадин се приближи до Стойко.
Старецът коленичи до него и погледна в зачервените

му от плач очи, та му каза:
– Да се пазиш! Гората не е място за ревящи деца. Там
винаги дебне зло, което лесно надушва страха. Разбра ли?

147