Page 147 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Кърджалиите стояха настрани като вцепенени. Види се,

не можеха да повярват на очите си и навярно мислеха, че
Кръстан се бе превърнал във вълкодлак, та се страхуваха да
нападнат вълка. По някое време обаче Едноокия тръгна и
към тях. Опитаха се да го застрелят с пушките и пищовите
си, ала той съумя да избегне куршумите. Движеше се свет-

кавично. От време на време се скриваше в мъглата, но само
за да излезе от друго място и да атакува отново, та да им
прегризе гърлата.
Накрая всички кърджалии лежаха мъртви на земята и

сред локви прясна кръв.
Едноокия – и той покрит с кръвта на жертвите си, се
огледа. Дишаше тежко – бе изморен. Пое си въздух. Седна
спокойно и нададе вой – дълъг и протяжен, който се извиси

злокобно и победоносно над върхарите на черната гора.
Ехото го повтори няколко пъти.
Сетне вълкът се доближи до Вълкадин.
Сърцето на момчето продължаваше да бие все така

лудо. То се изправи плахо и застана пред животното, което
дишаше тежко. От устата на вълка идеше зловоние – дъхът
му лъхаше на човешки и кучешки кърви и също такива
меса. Козината му бе влажна и миришеше тежко.
Вълкадин погледна в едното му око – не се четеше

ярост в него, та затова без страх сложи ръката си на голя-
мата му глава и я погали.

145