Page 185 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

И момчето, като я гледаше, усети, че се изпълва с неизразим

страх.
Що диреше тая сянка под тоя мост над пресъхнала река
– и то посред нощ?
Тъмната фигура тръгна бавно към таксидиотите и хай-
дутите. И колкото повече приближаваше, толкова повече

нарастваше Вълкадиновото вълнение. И се видя, че тая
сянка бе на старец – бялата му брада и също такива коси
сякаш проблясваха от време на време подобно далечна
звезда на ясно нощно небе. И тоя старец вървеше бавно. И

макар да бе леко прегърбен, пак личеше, че е висок и здрав.
Ако не се движеше, можеше преспокойно да бъде сбъркан
с някоя от скалите, които някогашната река бе донесла на
това място. И на всяка крачка, която белобрадият правеше,

в тъмната дъбрава отекваше шум от почукване по камъ-
ните. Понеже – Вълкадин видя, мъжът държеше с двете си
ръце дебела дрянова тояга, прилична на сопите на таксиди-
отите, та с края ѝ старецът почукваше по камъните. Ала не

се подпираше на нея. Като се приближи още повече, Вълка-
дин се взря в очите му – големи очи с празен поглед.
Старецът бе сляп.
И използваше дряновата си тояга, за да дири правилния
път сред непрогледния мрак, в който той живееше.

– Здравей, Бояне – с тия думи Стойко Глог посрещна
новодошлия.
– Ти ли си, Стойко? – пита слепият.

183