Page 182 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

Само Вълкадин си мислеше, че на тях помогна не

друго, а магията на Деспа.
А едноокият вълк се изгуби в мрака и тая нощ не се по-
каза повече. Въпреки това Стойко Глог продължи да върви
напред. Нему тая гора, види се, не бе чужда. Както и на ос-
таналите таксидиоти и хайдути. Всички те знаеха накъде

вървят. Вече нямаше нужда някой да ги води.
Когато навлязоха дълбоко в стария лес, та оставиха
кърджалиите далеч зад себе си, хората на Кръстан забавиха
крачка. Започнаха да вървят по-бавно и спокойно. Нужда да

си поемат глътка въздух имаха и тия, които носеха войво-
дата на ръцете си.
И Вълкадин усети как сърцето му се успокоява. Студе-
ният въздух, примесен с миризмата на влажна земя и ока-

пали дъбови листа, изпълни дробовете на Вълкадин. Имаше
нещо в тая дъбрава, дето го караше да се чувства защитен и
далеч от опасност. Като зад високи каменни стени на неп-
ревземаема крепост.

Вървяха още време. Стигнаха дълъг и дълбок сух дол.
По двете му височини, между които земята бе като вдлъб-
ната, растяха също стари дъбове.
Преминаха през дола. И продължиха нататък.
И стигнаха друго място, където навремето бе текла

река, а сега бе без капка вода – отдавна пресъхнало корито
с големи и гладки камъни. Изгладени бяха от някогашното
речно течение, което бе подкопало бреговете, та коритото

180