Page 177 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

А вълкът продължи надолу по течението на реката, къ-

дето грохотът ѝ изведнъж се засили – като на звяр, надаващ
заплашителен и яростен вик. Нататък течението правеше
още няколко завоя, след последния от които изведнъж се
издигна каменна стена. И в нея като зейнала паст на чудо-
вище личеше отворът на тъмна дупка – пещера, която пог-

лъщаше побеснелите води. На това място реката изведнъж
свършваше, погълната от тая пещера. Водите ѝ се отпра-
вяха към земните недра, та грохотът им изведнъж секваше.
Вълкът, следван от таксидиотите, хайдутите и Вълка-

дин, се отдалечи от брега на реката. Тръгна вляво от него и
поведе хората по по-полегатия баир – като го изкачиха, на-
мериха се на хълм над скалната стена и пещерата, която
поглъщаше водите на реката.

Продължиха нататък – по равни и спокойни поля, на
които само на някои места растяха поединично млади дръв-
чета.
По някое време Стойко Глог се спря. Спряха се и двама

от по-старите таксидиоти, които останалите наричаха Дес-
лав и Вергил.
Вълкадин се загледа в лицето на Стойко Глог. Не бе
уморен старецът. Нито задъхан. Причината за спирането му
бе друга. Той се взираше напред – там, където отиваше Ед-

ноокия.
– Знаеш накъде ни води вълкът… – рече Деслав на
Стойко Глог.

175