Page 178 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

– Да… – не отрече Стойко, на когото, види се, тия

земи не бяха чужди.
– Не можем да идем там отново! – обади се Вергил. –
Вече не сме добре дошли…
Зад гърба им се чуха отново виковете на хилядите кър-
джалии на Кара Фейзи и Али бег. Заради конете, на които

им бе трудно да вървят по скалистия терен около реката,
турците бяха изостанали. Ала не спираха да преследват хай-
дутите. Последните не можеха да им се измъкнат.
– Нямаме друг избор… – каза Стойко Глог на Вергил

и Деслав.
И продължиха след едноокия вълк.
Някое време и ето, стигнаха стара дъбова кория, огра-
дена от тревисти равнини и хълмове. Клоните на вековните

ѝ дъбове се извиваха и преплитаха гъсто. Полюшвани от ле-
кия ветрец, по-дългите от тях скърцаха в мрака. И от самото
начало на тая дъбрава дърветата растяха нагъсто, та дебе-
лите им стволове бяха прилични на стена, зад която мракът

се сгъстяваше. А на места корените им стърчаха от повдиг-
натата и разцепена земя. Като гледаше тия дъбове, Вълка-
дин имаше усещането, че са живи – като същества с дълги
черни пипала.
И едноокият вълк не се спря ни за миг. Мина покрай

стволовете на първите дървета. Сетне се изгуби под теж-
ката сянка на дъбовете.
Вълкадин пак чу Деслав да казва на Стойко Глог:

176