Page 186 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

Гласът му бе спокоен, дълбок и умерен. Благ глас. Щом

Вълкадин го чу, страхът му се изпари. Момчето с право се
досети, че тоя старец, когото Стойко нарече Боян, бе съ-
щият този Боян, за когото му бе говорил Кръстан и който
бе отгледал войводата.
И Боян, като остави дряновата си тояга в лявата ръка,

вдигна десницата си, та тя се оголи – бяла, старческа, ала
все още здрава ръка, покрита със сини жили. И с нея Боян
опипа лицето на Стойко. Пръстите му докоснаха първо че-
лото, а сетне се спуснаха към носа. По-сетне – към устните

и брадата. На места като че милваха лицето и го чистеха от
мръсотия.
Боян спря десницата си на лявата буза на Стойко и му
рече:

– Остарял си.
– Минаха много години.
Няколко мига тишина. Сетне пак Стойко:
– Кръстан е ранен… Ще ни приемеш ли отново в ма-

настира, Бояне? Без помощта ти сме загубени.
И Боян отиде до тялото на Кръстан, което по него време
бе на земята, понеже хайдутите, които го носеха, имаха
нужда да отдъхнат малко. И Боян стори с ръцете си това,
което стори и на Стойко. Сложи ги на лицето на войводата

и бавно го опипа. Като че искаше да го познае, та сам да се
увери, че това наистина е Кръстан.

184