Page 209 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

А слепият старец се качи на оня мост, който изглеж-

даше сякаш всеки момент щеше да се срути. И зачака. От-
ново настъпи тишина и дълго време не се чуваше и не се
случваше нищо. После обаче Вълкадин чу стъпки – нещо
приближаваше.
От сенките на тия дъбове, които растяха по отсрещния

бряг, излезе напред сърна, която плахо и бавно крачеше
сред шумата. И тая сърна се качи на първия мост – тоя, дето
бе здрав и изграден от опитни майстори. Спря се, като
стигна най-високата му сводеста част, та застана срещу

Боян, който бе на другия мост.
И слепият старец, явно чул стъпките ѝ, ѝ заговори –
нежно и със сподавен глас. Като че бе развълнуван от при-
съствието на животното.

– Ти ли си? Не беше идвала отдавна…
И между изреченията си Боян правеше паузи. Като че
очакваше животното да отговори на думите му, та да му
каже нещо.

И каза на сърната още:
– Ще ми се да можех да те видя… Но ти мене не ме
мисли много. Сега не съм сам. Помниш ли Стойко Глог?
Върна се. Малко е поостарял, но иначе си е същият. Кръс-
тан и той е при мен в манастира. Станал е голям мъж…

Сърната бе замряла на място. От време на време голе-
мите ѝ влажни очи проблясваха като звезди в тъмното.

207