Page 246 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

Профуча над главата му и сетне, когато се стовари до

опашката му, хвърли хиляди искри наоколо.
Едноокия се уплаши. Козината му настръхна и той,
последвал инстинкта си, хукна напред.
Още няколко горящи борини минаха над главата му и
паднаха зад него. Клоните на старите дъбове също лумваха

един по един в пламъци.
Едноокия трябваше да побърза и да излезе от дъбра-
вата, преди да изгори заедно с нея. Чуваше как борините
падат зад гърба му, но не се спираше ни за миг. Трябваше

да ги остави далеч зад себе си. До ушите му достигнаха и
изстрели от пушки и пищови. Но и те не го спряха.
И по някое време стигна края на гората. Но се спря на
една скала. Не можеше да продължи нататък.

Понеже там – на полето, имаше стотици човеци.
Съвсем наблизо стояха двама, които Едноокия вече
познаваше – бе ги срещнал оная нощ, в която за първи път
усети, че губи контрол над тялото си. Това бяха Кара Фейзи

и синът му Али бег.
Едноокия не знаеше що да стори. Зад себе си имаше об-
гърната в пламъци гора, а пред себе си – въоръжени хора.
Накъде можеше да върви?
Видя как Али бег вади своя пищов. Кърджалията

вдигна оръжието си и пристъпи напред, готов да стреля.
Това бе моментът, в който Едноокия трябваше да по-
бегне нанякъде.

244