Page 249 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

За пръв път я видя преди много години – беше по вре-

мето, когато лицето му още не бе обезобразено, та белези
по него нямаше.
Още щом я видя пред къщата ѝ, нещо в него пламна.
Прииска му се да я прегърне. Да зарови пръстите си в дъл-
гите ѝ черни коси. Да милва лицето ѝ. Да гледа отблизо си-

ните ѝ и дълбоки като планински езера очи… Тия желания
и мисли по Яна го обсебиха и не му даваха да спи нощем.
Можеше преспокойно да я открадне – по онова време
мъжете често крадяха моми от селата им. Турците и те ре-

довно отвличаха жени против волята им. А и Яна живееше
сама – чумата бе отнела живота на родителите ѝ, та я бе ос-
тавила сама на тоя свят. Нямаше кой да я защитава или да
попречи на Аслан да я открадне.

Той обаче нямаше намерение да прави такива неща.
Понеже искаше Яна да изпита към него същото, което той
изпитваше към нея. Не да я отвлича. Тя сама трябваше да
го избере.

Всеки ден я гледаше на къра или в двора . Ала тя – дали
от страх или от друго, ходеше винаги със сведена глава и
отбягваше хората. Него също.
Аслан бе чул, че в манастира „Свети Мина“ живее
жена, за която някои от хората говореха, че е магьосница, а

други – че е светица, която помага на всекиго. Името ѝ бе
Вихра.

247