Page 287 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

кървясали лица и с превити от болка тела кърджалиите по-

летяха към реката. Течението ги отнесе.
Боян завъртя победоносно и предупредително дряно-
вата си тояга и се качи отново на гърба на Кохейлан. Приш-
пори я и заедно с нея се качи на съградения от него мост,
чиито основи се клатеха и рушаха под копитата на бялата

кобила.
Още няколко кърджалии понечиха да минат по моста
на Вихра. Тогава обаче в гората се разнесе такъв един вик,
който се извиси над шума на реката и бушуващите пожари:

– Спрете! – беше гласът на Кара Фейзи. – Никой да не
минава по моста! Никой да не стреля! Никой нищо да не
прави!
Черният жребец, на чийто гръб се носеше агата, прис-

тъпи напред.
Вълкадин още не можеше да повярва, че Кара Фейзи бе
способен да рискува толкова много, за да спаси Кохейлан.
И ето, сега любимата кобила на агата, яздена от Боян, се

намираше на моста, който като че всеки момент щеше да се
срути в буйната река.
Черният жребец на Кара Фейзи стъпи на моста на
Вихра. Спря се там.
И агата, като викна отново, се обърна към Боян, който

заедно с Кохейлан бе на отсрещния мост. Рече му:
– Знаеш, че не искам да те убивам, Вениамине!
А Боян му каза само:

285