Page 289 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Накрая и двата коня – заедно с ездачите им, паднаха на

моста. Черният жребец стовари тялото си върху това на
Кара Фейзи, та агата не успя да се изправи.
Боян обаче стана на крака. Но като се изправи, не ата-
кува отново главатаря на кърджалиите. Понеже погледът
му се отправи в тая посока, в която гледаше и Вълкадин по

него време.
Защото на отсрещния мост – тоя, в който бе вградена
сянката на Вихра, стоеше сърна. Същата сърна, която Въл-
кадин бе видял преди няколко нощи – в оная нощ все още

слепият Боян ѝ говореше като на жив човек. Като на Вихра.
И ето сега същата тая сърна бе пак на тоя мост. Как се бе
появила там, как бе успяла да премине покрай кърджалиите
– това Вълкадин не разбра.

И Вълкадин, който гледаше Боян и сърната, с право си
помисли, че Боян я вижда сега за първи път. И като знаеше,
че старецът вярва, че тая сърна е душата на Вихра, Вълка-
дин се натъжи.

По някое време – само за миг, Боян се обърна към Въл-
кадин. И момчето видя, че от очите на стареца бликат сълзи.
Но като че прочете още благодарност в тях.
Боян пак се обърна към сърната.
Тогава вятърът, духащ от изток, където дъждовете га-

сяха огнения пожар, донесе облак дим. И тоя облак дим
мина през моста, на който по него време стоеше сърната. В
него миг слънцето, готвещо се скоро да залезе на запад,

287