Page 293 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Някое време по-късно гората около манастира бе оглу-

шена от грохота на придошлата бушуваща река, която из-
пълни доскоро сухото корито, което се намираше досами
стените на светата обител.
Слънцето залезе.
И „Свети Мина“ – със своите бели стени, намиращ се

сред облаци от дим и стихващи пожари и в близост до дива
река със страховит грохот, придоби злокобен вид. Като че
нещо призрачно се настани в манастира.
По някое време дъждът спря. И тогава до ушите на Ас-

лан достигна познато му цвилене. То дойде отвъд стените
на светата обител.
Щом го чу, Аслан побърза да напусне одаята, в която
се намираше по него време. Слезе от ходника и прекоси

двора на манастира. Излезе през портите му и отиде до
брега на реката.
Там видя Кохейлан.
Течението бе изхвърлило на брега бялата кобила. Тя-

лото ѝ, покрито с драскотини, трепереше от студ.
Но Кохейлан не бе сама. До нея – също така мокър и
премръзнал от студ, стоеше Кара Фейзи. А до агата – други
петима кърджалии, които също като него бяха изхвърлени
на брега от реката. Аслан ги разпозна. Единият от тях – по-

възрастният, бе Ахмедоглу Хасан. Говореше се, че той е с
Кара Фейзи открай време. До него стоеше Омер – и той бе
сред доверените хора на агата. Останалите трима бяха по-

291