Page 319 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОВЧАРКА

– Кажете ми, та да ви кажа! – тросна се Стоименка. –

И аз първо това попитах: Къде са ми овцете? Ама никой не
знае…
Вита вече бе стигнала тълпата, но Златан стоеше с коня
си настрани, под сянката на върбата, далеч от хората, от ко-
ито се изнервяше жребецът му. И седнал на гърба на живот-

ното, той мълчеше, слушаше ги и ги наблюдаваше отви-
соко.
Баба Вита потърси Ефтим, но когато срещна отчаяния
поглед на баба Камена – застанала на портата и хванала две

от гредите сякаш са част от клетка, от която не може да се
измъкне, се досети, че Ефтим най-вероятно още не се бе
прибрал, та затова старицата още нищо не знаеше за техния
син Крум, който от години водеше стадото на паша. И Вита

никога не бе чувала Камена да говори и първо ѝ мина през
ума, че сега, когато ставаше въпрос за сина ѝ, щеше да по-
пита за него. Щеше да проговори. А после се досети, че Ка-
мена най-вероятно нищо нямаше и да научи от тълпата, но

все пак реши да бъде нейният глас и да попита:
– А овчарят къде е? С него какво е станало? С човека?
Всички млъкнаха и забиха лица в земята. Само Стои-
менка, явно разбрала думите на Вита като упрек, сега каза:
– Кой? Крума ли? Ми ние откъде да знаем? Да не мис-

лиш, че не ние е грижа за него? Знаеш, той сам ходи овчар.
Не сме питали и не питаме за него, защото няма как някой
да знае какво е станало…

317