Page 345 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ХЛОПАТАРИТЕ НА ВЪЛКАН

Старецът нищо не каза. По очите му разбрах – знаеше,

че съм прав.
Преди да вляза в колибата, не бях чак толкова изнервен.
Ала вътре бе топло, а кръвта ми и без това бе кипнала, та аз
не издържах на горещината. Излязох навън на студено и
хлопнах вратата на колибата зад себе си. Наведох се и граб-

нах малко сняг, за да разтъркам и освежа нараненото си
лице, но снегът се разтопяваше още в горещите ми длани.
Останах си, да ти кажа, дълго време наведен към земята.
Бях се загледал в едни стъпки в дебелия сняг. Проследих ги

с поглед само и видях, че водят към кошарата с петте ни
овце. Още съзряха очите ми ето какво: вратата на кошарата
бе забравена (от мен самия или от стареца) отворена и през
нея мина Сърбина. По-право да се каже е, че видях само

черната опашка на песа да влиза в кошарата, ала то е все
едно. Знаех, че оня ще нападне овцете и си казах това, което
си казвах обикновено винаги когато виждах стопанина му
Предраг: „Ще те убия!“ Първо ми мина през ума да съобщя

на дядо Трайко, ала знаех, че оня просто щеше да извади
пушката и да стреля. Пък аз имах нужда да излея някъде
целия си гняв. И като не можех върху Предраг, върху ку-
чето му бях решен да го излея.
Приближих се тихо до кошарата. Не влязох през вра-

тата, ами се качих на отвореното прозорче. Погледнах
вътре. Тъмно беше. И все пак видях Сърбина. Но не му ско-
чих веднага. Трябваше оня да дойде по-близо, та да мога да

343