Page 347 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ХЛОПАТАРИТЕ НА ВЪЛКАН

да ме метне на земята и да ми се изплъзне. Избяга проклет-

никът през вратата заедно с хлопатарите на врата му.
Аз станах. Излязох също навън. Кучето вече го нямаше,
но песента на хлопатарите още се чуваше в далечината.
Навън видях дядо Трайко. Застанал бе пред колибата с
пушка в ръка и ме гледаше изненадано.

– Измъкна се Сърбина – му викам. – Тоя път и овцете
щеше да изяде, ако не бях аз. Така съм му стегнал хлопата-
рите на врата, че едва ли въобще може да диша много. Мен

ако питаш, утре ще намерим черния пес мъртъв някъде.
А дядо Трайко ми рече:
– Вълкане, това не беше Сърбина. Въобще не беше
куче. Вълк беше, Вълкане! Едноок вълк!

III

Право да ти кажа, не ми се вярваше това, дето ми го
каза дядото, да е истина. Ала на другия ден видях в гората

Сърбина – без хлопатари. И стъпките в снега от предишната
вечер видях. Те наистина не бяха на куче, а на вълк. Аз са-
мият сега, като ти разказвам тая история, още не мога да си
обясня как съм могъл не само да объркам вълк с куче, ами
и да му слагам хлопатари и да го душа. Навярно оня гняв,

дето се бе натрупал у мене заради Предраг, ме бе заслепил.
Ала и сили ми бе дал.

345