Page 36 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

овчарят видя голямото лунно кълбо, което сякаш цялото бе

пламнало в червени пламъци. То се канеше скоро да се
скрие зад планините, но лъчите му огряваха снега, който
червенееше. Сякаш цялата земя бе покрита с кръв. А от не-
бето – макар то да бе ясно и без нито едно облаче, валеше
ситен сняг. И падащите снежинки ги озаряваха лъчите на

червената луна, та те блестяха.
Радул остана известно време загледан в тая гледка, дето
не се виждаше всяка нощ. А когато луната, дето бе пълна,
се скри от погледа на стареца, на него му се стори, че я чу

да да говори. И гласът, който бе приличен на тоя на Ефро-
сима, каза: „Аз сега си тръгвам, Радуле. Ала пак ще се
върна и ще сторя неща, каквито не си виждал и каквито
не си чувал.“ Някъде в далечината вълк нададе вой, сетне

млъкна и снежинките престанаха да се сипят от безоблач-
ното небе.
И слънцето, като изгря, даде началото на новия ден,
който се падаше първият от празниците, наречени Вълчи.

...
Кардам спа дълго време. Радул го чакаше навън да се
събуди, та да излезе от колибата. Щом това стана, момъкът
отиде до близкото поточе, за да измие лицето си, както пра-
веше всяка сутрин. Тогава в колибата влезе Радул и намери

там чувала, даден на Кардам от Ефросима. Взе го.
Ала тогава влезе и Кардам, та го грабна от ръцете му.

34