Page 39 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ВЪЛЧА ПОЛЯНА

аз, като нямаше какво друго да сторя, само крещях и тичах

срещу него. Но така само дето му привлякох вниманието.
Понеже той насочи кремъчния си пищов тоя път към мене.
И навярно щеше да ме убие, ако не беше оня българин,
който като че от нищото се появи зад гърба на Мехмет ага.
Свали го от коня му и заби в тялото му дългия нож, който

държеше здраво в десницата си. Но и турчинът съумя да се
обърне и на свой ред извади със сетни сили и своя нож...
Радул замълча.
Гората, през която двамата с Кардам яздеха, ставаше

все по-гъста и по-гъста. Стволовете на дърветата бяха
черни като катран – сякаш стар пожар от миналото ги бе
почернил и направил такива. Сетне, когато се появиха и
трънаци и храсти, пътят стана почти непроходим – жреб-

ците не можеха да продължат нататък.
Радул слезе от своя кон и каза:
– Оттук трябва да продължим пеш.
Кардам слезе от коня си и последва стареца, който взе

със себе си острата лопата и продължи да върви сред гъс-
тите храсти. В тая част на гората снегът го имаше, ала не бе
много – сякаш не бе успял да премине през гъсто сплете-
ните клони на черните дървета. През тях даже слънчевите
лъчи мъчно и едва успяваха да си проправят път. И колкото

по-навътре в гората навлизаха Кардам и Радул, толкова по-
гъста, по-мрачна и по-труднодостъпна ставаше тя. Като че
да пазеше нещо, та не искаше никого да допуска до него.

37