Page 109 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

обикаляха войводата. И Кръстан усети как се изпълва с го-

рещина. Тя обаче не идеше от огъня, а сякаш извираше от
гърдите му и го обливаше целия в пот.
И стана така, че войводата изгуби контрол над тялото
си.
То спря да го слуша и започна да се гърчи. Ръцете и

пръстите му се заогъваха страшно – чуваше се пукот от из-
кривяването им. Между червения конец на иначе зашитите
му рани изведнъж отново бликна кръв – топла и черна. Из-
глеждаше сякаш тялото му бе клетка, в която бе заключен

побеснял звяр, който сега се опитваше да разкъса същата
тая клетка, та да излезе на свобода.
За сетен път Кръстан изгуби свяст.
И душата му се отдели от тялото.

Издигна се високо над него и го видя да лежи останало
без сили на кръстопътя и в центъра на огнения кръг. Вдигна
се и над циганката и чернокосото момче, за чиито очи бе
невидима. Продължи да се извисява. И по времето, когато

се намери и над черните върхари на боровия лес, тялото му
остана толкова далеч, че заприлича на малка черна точка и
само огненият кръг, светещ в мрачината, издаваше место-
нахождението му. Извиси се душата на Кръстан над Трънс-
ките планини и гори – повечето от тях спяха спокойно в

тъмната нощ. Стана ѝ леко и приятно и ѝ се прииска да се
издигне още по-нависоко към небесата, та да не се връща.
Обаче имаше и други гори.

107