Page 113 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

ЕДНООКИЯ

От няколко дни и нощи Едноокия не се бе хранил нор-
мално. Ровеше се в шумата, подушил мишка или кърти-
чина. Понякога успяваше да открие изсмукани от земята
кости, които запълваха стомаха му, но не успяваха да залъ-
жат глада. Вървеше и по следите на кошути, но пожарите в

планините бяха изгонили стадата надалеч, та вълкът не съ-
умяваше да открие едра плячка.
Тая нощ обаче обонянието му долови нещо друго.
Хора.

Още преди много години Едноокия се научи да стои
настрана от хората. Но също така знаеше, че където има
хора, там има и храна – човеците винаги оставяха такава
след себе си. Затова сега реши да рискува и тръгна по сле-

дите им. Острото му обоняние долови още миризмата на
стотици коне и кучета – от последните вълкът трябваше да
се страхува най-много. Въпреки това той продължи да
върви по хорските следи.

Изведнъж обаче се случи нещо, което го накара да
мисли, че няма контрол над движенията си. Като че някой
друг се настани в тялото му. Краката му продължаваха да
се движат. Но не по негова воля. Някой друг им казваше
накъде да вървят. И не се спряха дори когато иззад храстите

се появи сянка на човек.

111