Page 116 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

бяха очи на мъдър мъж, живял премного на тая земя и видял

също толкова. Очи на мъж, наближил края на своя живот и
сякаш неспособен да изпита страх.
– Какво реши? – пита Кара Фейзи Огнян. Гласът му бе
спокоен и тих. Чуваше се само защото всички останали
мълчаха, когато той говореше. По него време бяха усми-

рили и кучетата.
Огнян мълчеше.
Пак заговори Кара Фейзи:
– Четата на войводата ти е разбита, Огняне... Въпрос

на време е да изловим всички. Дори Кръстан. Ако изобщо е
жив още… Можеш да умреш с останалите му сподвиж-
ници… Или да живееш. И то богато.
Кара Фейзи даде знак, след който един от кърджалиите

му се приближи до него с две торби. Главатарят взе едната
от тях. Метна я и тя падна тежко в краката на Огнян, та се
разтвори – отвътре блеснаха безброй златни алтъни.
– Една торба с жълтици сега… – продължи да говори

Кара Фейзи. – А другата – после.
– Откъде да знаем, че може да имаме доверие на тоя
българин? – напред излезе млад мъж с нисък ръст и рехави
мустаци, прилични на момчешки такива. Имаше писклив
глас, а се опитваше да говори силно.

Кара Фейзи само го погледна строго и му даде знак да
мълчи. Сетне се обърна пак към Огнян:
– Прости думите на сина ми Али бег.

114