Page 121 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Неслучайно синеокият турчин с обезобразеното лице

бе по него време далеч от останалите кърджалии. Понеже
се грижеше за техните кучета и коне, вързани за стволовете
на дърветата край лагера. И тия огромни рунтави кучета, от
чиито лай иначе кожата на Вълкадин настръхваше, сега се
радваха на тоя мъж и скимтяха и подскачаха като малки

кутрета край него. Той ги галеше и разрошваше дебелата
им козина. Види се, правеше това често, понеже кожата на
ръцете му червенееше и лъщеше опъната от мазното на ку-
чешката козина – така напролет лъщят ръцете на пастирите,

които стрижат овчето руно, та мазното му се попива в ко-
жата и я опъва. И тия кучета махаха с опашки, а някои от
тях, като се изправяха на задните си крака, стигаха ръста на
мъжа, слагаха предните си лапи на раменете му и го близ-

ваха по лицето – по оная част от него, която бе покрита със
стари белези.
Вълкадин бе отраснал с мисълта, че всички турци и
кърджалии са като диви зверове, от които човек трябва да

страни. Синеокият мъж с обезобразеното лице обаче бе из-
вън тая негова представа. Като го гледаше, момчето не виж-
даше неспособен на обич и милост звяр, от когото трябва да
се страхува и пази.
Сред вързаните за стволовете на дърветата кучета и

коне имаше една шатра. По някое време синеокият мъж с
белези по лицето отиде до нея. Влезе вътре и за няколко
мига се изгуби от погледа на Вълкадин. А сетне излезе. Не

119