Page 122 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

сам. Водеше на повод след себе си най-красивото животно,

което очите на Вълкадин бяха виждали – сребристобяла ко-
била.
Краката ѝ бяха тънки. Подобно сърна тя стъпваше леко
и безшумно по земята. Движеше се бавно – като духната от
вятъра. Гривата ѝ – и тя бяла, бе дълга и сресана и блестеше

като снежна пряспа, огряна от лъчите на утринното слънце.
Въпреки грациозната ѝ походка по тялото ѝ изпъкваха и
мускули, та беше ясно, че издържливостта и силата на тая
кобила не са никак за подценяване. Имаше голяма глава с

къси остри уши и плоско чело. Очите ѝ бяха големи и
черни. От тях лъхаше хладина.
Когато синеокият мъж с обезобразеното лице изведе
кобилата извън шатрата, се обърна към нея. Усмихна ѝ се и

започна да я оглежда – сякаш я виждаше за първи път, та ѝ
се радваше. Сетне сложи десницата си на челото ѝ. Започна
да я милва и да ѝ говори нежно. Каза й:
– Добро утро, Кохейлан… Аллах дари ли те със спо-

коен сън тая нощ?
Кобилата захапа дрехата на гърдите му – сякаш искаше
да го целуне. А той само се усмихна още повече и извади от
джоба си няколко дребни жълти ябълки, та ѝ даде да яде.
Вълкадин стоеше все така скрит зад дърветата и наблю-

даваше случващото се. Сам не знаеше защо още не бе по-
бягнал да съобщи на Деспа и Кръстан за опасността, която

120