Page 129 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

ВЪЛКАДИН

Спряха да вървят едва късния следобед. Имаха нужда
от почивка. Особено Калинко, който цял ден влачеше теж-
кото тяло на Кръстан зад себе си.
– Катърът трябва да си поеме дъх – рече Деспа.
Самата тя бе запъхтяна.

Вълкадин също бе на края на силите си. Надяваше се
само, че наистина са успели да се отдалечат достатъчно от
кърджалиите, които видя сутринта и за приближаването на
които побърза да предупреди Деспа и Кръстан.

Видя как Кръстан проверява раната в гърдите си – тая,
която Деспа сама бе отворила с пушката си. Но и тая рана –
подобно останалите по тялото му, се бе затворила и от нея
бе останало само синкаво петно.

– Нямам нужда от повече почивка – каза Кръстан. –
Раните ми ги няма. И вече мога да вървя.
Като видя как войводата да се изправя, Вълкадин не мо-
жеше да повярва на очите си. Трудно му бе да проумее, че

магията на Деспа наистина проработи, та помогна на тоя
мъж да оздравее бързо и да върне силите си.
И като се изправи, Кръстан стъпи тежко на земята. Бе
приличен на непоклатима скала. Вече нямаше и помен от
оня мъж, който едва крачеше сред шумата като духнат от

вятъра и когото Вълкадин срещна за първи път предишния
ден в гората.

127