Page 131 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Показа му как да свие ръцете си и устните си. И как да

използва езика и треперещата си долна челюст. И Вълка-
дин, като изпълняваше напътствията му, наистина успя да
възпроизведе звук, който напомни песен на пролетна птица.
Това занимание успя поне за миг да върне усмивката на ли-
цето му и да го разсее от мисълта, че Деспа не му е майка.

– Очите ти са червени… Често плачеш – рече Кръстан.
Вълкадин не отрече.
– Мислиш, че тая жена не ти е майка?
Вълкадин мълчеше.

Кръстан продължи:
– Аз имах родители. Познавах хората, чиято кръв тече
и в моите жили.
Войводата вдигна разпокъсаната си риза.

Вълкадин за сетен път видя тялото му, покрито с бе-
лези. На места още личаха синкави следи от наскоро зарас-
налите рани.
Кръстан прокара десница по ребрата си – там, сред за-

съхналата черна кръв личаха и други, по-стари белези. Той
ги посочи. И каза на Вълкадин.
– Тези белези, които виждаш, не са ми оставени от
турци, както навярно си мислиш. Не съм ги получил и в
битка...

Помълча малко време. После пак заговори:
– От баща ми са. Той ми ги остави.

129