Page 137 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Гората, която се издигаше пред Ерджан като тъмна

стена, придоби още по-мрачен и злокобен вид.
И лаят на кучетата – допреди малко само свиреп и стра-
шен, премина в отчаяно и мъчително стенание. Кърджали-
ите, които бяха навлезли заедно с кучетата в гората, също
крещяха от ужас и болка.

Нещо страшно ставаше в тъмните дебри, та сърцето на
Ерджан се изпълни с ужас.
Стенанията на кучетата и кърджалиите утихваха бавно.
Сякаш мракът бавно ги поглъщаше.

Скимтенето на последното останало живо куче извед-
нъж секна. Настана тишина. Ни кучета, ни кърджалии, ни
изстрели. Ни един звук не дойде от мрака в гората. Само
студ се носеше от нея.

Ерджан усети безпокойството, което бе обзело всички
кърджалии зад гърба му. Всички мълчаха и се взираха в
тъмната гора с погледи, очакващи нещо да се случи. Дори
по лицето на Кара Фейзи се изписа ако не страх, то поне

изненада. Като че сам главатарят не можеше да повярва на
случилото се и сега се чудеше що да стори.
Известно време след това се чуваше само пръхтенето
на конете и шумът от върхарите в леса, полюшвани от лекия
вечерен вятър в планината.

Тогава от гората пред Ерджан се понесе проточен
вълчи вой.

135