Page 217 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

– Добре… Но знай, че това, което ми каза, аз го зная

от много време. И да, не е лъжа, че това, което ми предла-
гаш да сторя сега, съм го искал неведнъж. Много дни и
нощи съм си представял как забивам нож в гърдите ти и как
отнемам живота ти. Сънувал съм как прерязвам гърлото ти
и гледам как кръвта ти изтича. Искал съм да гориш в огън

и бесни кучета да разнасят месата ти. Черни гарвани да къл-
ват очите ти… Но това време отмина.
Ръката на Боян се отпусна. Каракулакът падна на зе-
мята и в краката на Стойко.

– Прибери ножа в силяха си. Аз няма да съм този,
който ще отнеме живота ти.
А Вълкадин така и не разбра за стореното от Стойко и
за причината, поради която той предлагаше на Боян да от-

неме живота му. Предусещаше обаче, че мъртвите имаха
още какво да му казват. Може би от тях щеше да открие
отговорите на въпросите, които имаше.
…

Затова още преди слънцето да залезе, Вълкадин вече
стоеше под ореха. Бе взел дори дебело одеяло със себе си,
готов да прекара цяла нощ навън и под дървото. До заник
слънце имаше обаче още време и хайдутите и таксидиотите
още скитаха из двора на манастира.

– Дядо ти сигурно ти е говорил много за нея? – тия
думи чу Вълкадин зад гърба си.

215