Page 222 - "Вълчи разкази" – Васил Попов
P. 222
Васил Попов
скочи от ходника, та за миг само се озова на двора. Спря се
само за да се увери откъде идеха виковете на Вихра.
– Бояне, помогни ми! – умоляваше го тя.
И Боян хукна през портите на манастира и го напусна.
Отправи се в тая посока на гората, откъдето идеха виковете
на Вихра.
Вълкадин тръгна след Боян.
И като излезе плахо през портата на манастира, видя
отпред – на местата, на които знаеше, че днес стоят набу-
чени конски черепи, конници, възседнали огромни бели
жребци. И тия конници – също като животните, върху чи-
ито гърбове се намираха, бяха безплътни и прозрачни. При-
лични бяха на призраци и лицата им бяха скрити под го-
леми качулки. И от телата на ездачите и конете струеше
мека синя светлина.
Като ги видя, Вълкадин се уплаши и с право си по-
мисли, че вижда духовете, които и до ден днешен пазят све-
тата обител.
Сетне продължи нататък – трябваше да побърза, за да
не изгуби Боян от погледа си. И тича дълго време по стъп-
ките на пандура. Вървяха все покрай коритото на отдавна
пресъхналата река. Приближаваха място, което на Вълка-
дин вече бе добре познато.
Виковете на Вихра се усилваха:
– Помогни ми, Бояне! Умолявам те!
220
