Page 223 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ОКОТО НА ВЪЛКА

Боян бягаше с все сила и Вълкадин едва успяваше да го

догонва. Момчето гледаше разярения мъж пред себе си и
само си мислеше: „Горко му на тоя, който се е опитал да
стори нещо на любимата на Боян!“ И още си мислеше, че
нищо не може да спре пандура по пътя му. Тогава обаче
стане немислимото. Понеже Боян – както тичаше пред Въл-

кадин, се спъна в един от камъните край речното корито, та
тялото му се стовари със страшна сила между скалите. И
остана да лежи там.
Вълкадин се приближи и видя, че Боян бе изгубил свят

– лежеше неподвижно сред локва от тъмночервена кръв, ко-
ято се стичаше от пукнатата му глава и се разливаше по ка-
мъните на пресъхналото корито.
– Бояне! Помощ! – не спираше да вика Вихра в дале-

чината.
Боян обаче не помръдваше и не можеше да помогне на
Вихра.
Затова Вълкадин продължи сам напред и в тая посока,

откъдето идеха виковете на жената.
И стигна онова място на пресъхналото корито на ре-
ката, където в средата му имаше остров и където днес се
извисяваха двата каменни моста.
Във видението си обаче Вълкадин мостове не видя. Те

още не бяха построени.
А там – до пресъхналото корито на реката и острова в
средата му, Вълкадин видя Стойко Глог и още няколко от

221