Page 230 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

– След смъртта ѝ започнах да ходя всяка нощ на моста.

Понякога там идва сърна. Друг път каца птица. А понякога
иде плаха лисица… Не ги виждам. Само чувам стъпките им.
Но ми става хубаво, като си помисля, че това пред мене
може да е душата на Вихра. И ѝ говоря. Пък тя мълчи –
също като оня ден, когато вградиха сянката ѝ в моста. Аз ѝ

говоря и не я виждам, пък тя ме вижда и не ми говори… Но
ми става хубаво от мисълта, че може да е близо до мене.
Слепите очи на Боян се напълниха със сълзи и такива
текнаха по бузите му.

Старецът продължи да говори:
– Не знаех къде бе душата на Вихра, но бях сигурен в
едно. И сега съм сигурен в това: където и да е, искам и моята
да е при нея след смъртта ми. Затова срещу моста, в който

бе вградена нейната сянка, започнах да градя друг един – в
него пък аз исках да вградя собствената си сянка. Исках да
издигна същия мост като нейния. Но как? Как един слепец
да стори такова нещо? И как можех да измеря сянката си с

конец? Всеки ден заставах с гръб към слънцето – усещах по
кожата си откъде грее то, и отрязвах червен конец, без да
знам дали дължината му наистина отговаряше на тая на сян-
ката ми… И всеки ден зазиждах по един конец в моста,
който се опитвах да построя… Но нищо не се случваше.

Минаваше време, а аз не усещах да губя силите си. Животът
не ме напускаше и то значеше, че не бях успял да вградя
сянката си в каменния мост…

228