Page 28 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

– Не, Кардаме. Виж се! Целият си мокър. По-добре ще

е да се прибираш.
– Добре тогава... Да си идем у дома.
Види се, Кардам нямаше намерение да се връща в ба-
щиния си дом във Вукан, в който бе роден. Понеже сега
свой дом той наричаше колибата, в която го отгледа Радул.

И една част от стареца се зарадва на думите, които чу, ала
друга една дълбоко се натъжи. Тая, дето се натъжи, каза му:
– Мястото ти е при баща ти, Кардаме. Сега си е тука –

бъди до него, говори му.
– Какво да му говоря?... Няма за какво да си говорим
ние с него. Уж сме баща и син, уж една и съща кръв тече в
нас и еднакви белези имаме на крака, което ще рече, че на-
истина сме от един род, а като седнем на масата, сме като

чужди. Той си говори за Видин, за Цариград, за конете и
войниганите, а аз не го слушам. Аз му говоря за шарпла-
нинците, за вълците, овцете и планините. А той не ме

слуша.
– Може да не прекарвате достатъчно време заедно, но
баща ти прави всичко това за тебе...
А Кардам рече:
– Не съм му искал ни парите, ни земите, татко.

Знаеш...
И Радул, като замълча, чу първо ръмженето на Черен, а
после и това на Сив и Бял. Шарпланинците, спрели на едно

26